ЛАОДИКИЯ

“Но имам против тебе това, че търпиш жената Йезавел, която нарича себе си пророчица и която учи и прелъгва Моите слуги да блудстват и да ядат идоложертвено”
(Откр. 2:20)

Жената, носеща името Йезавел, се е превърнала в траен символ на съблазънта и обезличаването на вярата в цялото Св. Писание. Езическата царица от Тир и Сидон (ІХ в. пр. Хр.) хвърля дълга сянка върху религиозната история на Божия народ и оцелява повече от 10 века. Дори християнството я наследява като символ на коварството и злото. В кн. Откровение тя се среща като лайтмотив на идентичното отпадане на ранната Църква от верността и чистотата към Христос в образа на тиатирската лъжепророчица (2:20), който е прелюдия към образа на “Вавилонската блудница” (17:1, 5, 15, 16; срв. 19:2). Трябва да признаем обаче, че сянката на блудната Йезавел се оказва още по-дълга от библейската епоха и продължава да смущава Църквата до днес. Нейната натрапчивост и вредно присъствие сякаш отговарят на самия характер на древната езическа царица.
За да се убедим, че символът на лъжливата и прелъстителна “Йезавел” в Тиатирската църква отговаря точно на историческия първообраз, ще направим една бърза скица на нейните характерни черти според сведенията в ІІІ и ІV Царе. Принцесата Йезавел, която идва от дома на тиро-сидонския жрец Етбаал, прави най-болезнения пробив в религиозната история на Израил. Поради политически сметки цар Омри, бащата на Ахав, не само отстъпва от богопоклонението на Яхве, но нанася непоправимо разделение на собствения си народ (ІІІ Цар. 16:21). Фактически Омри и Ахав поставят страната в двойно васалство на заобикалящите ги езически царства – Тиро-Сидон и Сирия. Йезавел става съпруга на цар Ахав, но всъщност тя слага ръка върху държавното управление и религиозния живот. Под нейно влияние царят построява Ваалово капище в центъра на столицата Самария, издига и ашера. Заключението на летописеца е скръбно: “тъй че Ахав извърши повече от всички Израилеви царе, които бяха преди него, за да разгневи Господа, Израилевия Бог” (ст. 33). Разделението на народа при Омри се превръща в офанзива срещу изконната заветна връзка между Яхве и Израил. Йезавел докарва със себе си цяла орда от 450 жреци на Ваал и 400 жреци на Ашера (ІІІ Цар. 18:19). Това число е огромно според мащабите на онази епоха. Езическите жреци получават равни права със свещениците и пророците на Израил. Те отклоняват вниманието на народа и управниците от истинския Бог. Ваал и Астарта стават опасни съперници за уникалността и величието на Яхве. Периодът, в който управлява Йезавел, представя една от най-ярките изяви на религиозния плурализъм, който действа активно в ущърб на традиционната вяра.
Краят на царица Йезавел, която управлява Израил самостоятелно след смъртта на своя съпруг още 10 години, е жесток, но заслужен. Тя бива убита при дворцов преврат. Цялото негодувание и омерзение на народа и неговия Бог намира ярък израз в случая, когато глутница кучета се нахвърлят върху трупа й и глозгат костите й (ІV Цар. 9:30-37). Но пророчеството на новия цар Иуй, че никой няма да си спомня за Йезавел, не се сбъдва. Днес никой не може да покаже къде е гробът на тази фанатична чуждопоклонничка, но нейният дух сякаш възкръсва от време на време, за да предизвика отново разделение сред Божия народ и съперничество на истинския Бог.
Тиатирската църква очевидно е допуснала някого в своето лоно, който е внесъл чужд дух на Възкръсналия. Тиатирската “Йезавел” не е правила опит да измести Христос, но тя започнала да учи и прелъгва Христовите служители “да блудстват и ядат идоложертвено” (Откр. 2:20). Обърнете внимание – лъжепророчицата заблуждавала не всички вярващи, а Христовите “слуги” или “служители” (гр. дулой)! Определението “Христови служители” е едно от най-често срещаните в Новия Завет и обикновено се отнася до водещи фигури като апостолите, например, Яков (Як. 1:1), Петър (ІІ Петр. 1:1), Юда (Юда 1). Но то се среща най-често в посланията на ап. Павел (Римл. 1:1; Филип. 1:1). Ап. Павел изгражда последователно учение за същността и ролята на Христовия служител. То се изразява в изяснената представа за Господаря и неговите повели за лоялно служене. На първо място, апостолът посочва, че Христовият служител е бил първо “роб” на някого, но “който е бил призован в Господа като роб, е свободен човек на Господа” (І Кор. 7:22). Следователно, след като е станал “Христов служител”, той никога повече няма да угодничи на човеци (Гал. 1:10). Оттук нататък той ще бъде само изпълнител на Божията воля, бе да прави компромиси с други “господари” (Ефес. 6:6). Но Христовият служител не се стреми само към лично усъвършенстване в служене на своя Господ. Той пребъдва в постоянна молитва за своите братя и сестри, за да стоят непоклатими “във всичко, що е Божия воля” (Кол. 4:12). Както Христос не спря да се грижи за нас нито за миг, така истинският “Христов служител” отваря сърцето си и издига ръцете си в молитва заради другите.
Има ли зловещи “дъщери на Йезавел” в днешната евангелска църква у нас, които прелъгват към блудство с други богове и религиозни учения? Ако има антагонистични разделения, взаимни нападки, вражди, омрази, то това е само съблазънта на “Йезавел”. Ако има навлизане на учението на плурализъм в християнството, според което възкръсналият Христос се приравнява с Мохамед, Кришна или Буда, то това е само съблазънта на “Йезавел”. Ако се търсят псевдодуховни заместители на вестта, че “чрез никой друг няма спасение” освен чрез Христос, то това е само съблазънта на “Йезавел”. И ако не сме узнали къде е погребана тя, трябва да бъдем нащрек, когато тя прави опити да се появи отново в личния ни духовен живот, в църковните ни общности и дори в българския евангелизъм.

д-р Вениамин Пеев